Прекрасно е, когато човек се познава. Дали обаче да се познава означава да се разбира и приема (приема, не примирява със себе си) и доколко това му помага да бъде щастлив. Някои хора смятат, че познавайки се, те реагират по познатия им възможен начин, и че това е достатъчно условие той да е верния за тях. В доста ситуации обаче, реакцията им не ги удовлетворява и не им носи вътрешен комфорт, и тогава обикновено си казват: „просто съм такъв“, „познавам се много добре и си знаех, че така ще реагирам“, „нямаше какво друго да направя“, „това съм си аз, такъв ми е характера“, „на който не му харесва, негов си е проблема“... Така намират утеха (временна) за себе си и се чувстват уж удовлетворени, и спокойни в дадената ситуация, но предимно на съзнателно ниво. Като цяло обаче в повечето случаи в тях, на емоционално ниво, остава дълбоко стаено неудовлетворение, често изтласкано в несъзнаваното и отразяващо им се негативно в бъдещо тяхно поведение. Остава също и знанието им, скрито някъде навътре („заметено под килима“), че „можеше да е по-иначе, но...“, „май можеше да направя нещо друго и да реагирам по друг начин, обаче...“, но съпътствано и с трудността им да го признаят „на глас“ пред себе си. Действията и реакциите на човек се определят от съвкупността на неговия темперамент, характер, себепознание, и ниво на осъзнатост.
Темперамента на човек е негова даденост и той остава относително постоянен с годините. Познати са няколко разделения на човешкия темперамент, които не са предмет на тази тема и само ще ги спомена. Най-популярните и познати класификации на темперамент са тези на Хипократ и Павлов, и на Айзенк. Хипократ и Павлов определят 4 основни темперамента – сангвиник, холерик, флегматик и меланхолик. Според Айзенк темперамента на човек се разделя в 2 основни направления - екстроверт и интроверт. Докато темперамента на човек остава относително постоянен и е почти невъзможно да бъде променен, то характера му е този, който може да бъде променян във времето. Не рядко сме чували, а и ние самите сме били в ситуация, в която след години се виждаме със стар познат, и установяваме, че „той се е променил“. Станал е по-различен и долавяме, както познато, така и ново негово поведение. Често в такива моменти се прокрадва израза „живота го е променил“. Най-ценното на нещата, които ни се случват в житейския път е тяхната роля за това ние да се променяме. Изключвайки темперамента като възможност за промяна, в този случай промяната за човека следва да се е случила на характерово ниво, на ниво себепознание и осъзнаване.
Промяната на човек обикновено се изразява в поведението му спрямо външния свят и в отношението му към него, и към самия себе си. Обикновено, когато аз говоря за промяна имам предвид не отстраняване на нещо старо и вредно, а добавяне на нови, и полезни умения, познания, и навици. Процеса, чрез който това се случва по най-добрия възможен начин е съпътстван с поредица осъзнавания, до които човек достига, и които преживява. До тези свои осъзнавания той може да стигне най-често по 2 начина – веднъж, през попадането му в силно емоционални житейски ситуации, които обръщат вниманието му силно „навътре“ и втори път - през дългосрочна терапевтична работа със себе си. И двата начина са свързани с катарзиси и силни емоционални преживявания. Разликата е в това, че при първия (житейските уроци) промяната се случва най-често „принудително“ и доста по-трудоемко, докато при втория (терапевтична работа със себе си) тя се случва с ясното участие на човека, и смея да твърдя по-малко деструктивно за самия него (особено, когато се касае за негативна житейска ситуация).
Както вече споменах, процесът на промяна е свързан с редица процеси на осъзнаване. Осъзнаванията помагат на човек да разшири познанието си за себе си и своите механизми на поведение така, че да разбира откъде се пораждат те, и какво ги провокира. Това разбиране само по себе си довежда онова „познавам себе си“ на човек до по-голяма дълбочина и му придава значима стойност. Дава му възможността той да може да избира напълно осъзнато начина си на реакция в ситуациите, в които попада. Така вместо да реагира „сляпо“, познаващ себе си, той подхожда към ситуацията отговорно, през своя осъзнат избор. Казвам отговорно, защото в първия случай („аз се познавам“) човек отдава отговорността на външни фактори (характера си), като нещо независещо дотолкова от него. Докато във втория случай с осъзнатият избор човек е главното действащо лице. И удовлетворението му от действието е не само на съзнателно ниво, но и на емоционално. Осъзнаванията променят живота на човек завинаги. Те му дават не само дълбоко себепознание и разбиране, но и по-безусловно приемане на другите. Осъзнавайки себе си човек е повече автентичен. И това неосъзнато натрупване на неудовлетворение, за което споменах в началото, го няма и човек успява автентично да се свързва с усещането си за щастие. Трайната и истинска промяна на човек се случва отвътре навън, през разбирането и осъзнаването му на самия себе си, което е много повече от това да знае какъв е по характер, и да си мисли, че „да познава себе си“ му е напълно достатъчно за да живее щастлив живот.
„Когато някой каже, че сте се променили, това не винаги е нещо лошо. Понякога просто означава, че сте спрели да живеете по неговите изисквания.“