Споделям вярването, че прошката е да се дава („прощавам ти“) и да се приема („благодаря ти“), вместо да се иска („прощавай,прости ми“)! Здравословно и ценно е, когато човек може да прощава на другите, да го изказва на глас, както и, когато може да "приема прошка". Когато човек има умението и спокойствието да приема, когато някой му прощава за действия, с които волно или неволно го е наранил, той в действителност има умението да общува здравословно. Той реално по този начин благодари за това, че е важен и ценен за човека, който му дава прошка.
Можем да простим на този, който е реално важен за нас и с когото (или без когото) желаем да продължим напред в живота, всеки в мир със себе си. Прощаваме едва, когато сме успели да преработим и да се освободим от гняв, болка или негодувание в себе си. Достигането до желанието да простим е осъзнат процес, който се случва дълбоко в сърцето и понякога отнема по-дълго време. То е душевно наместване и вътрешно хармонизиране, което отваря каналите на човек за комуникация, и свързване. Свързване със собствената автентичност и любов към хората в живота му (или вече извън него). С прощаването човек освобождава място в сърцето си за любовта! Разбира и приема себе си, и другия, като пълнокръвни хора с всички свои добри, недобри, силни, и слаби страни.
„Прощавам ти... простил съм...“ съдържа същия заряд и смисъл като да кажем „Съжалявам“. И двете показват готовност и заявка, че човек има желание от бъдещи качествени взаимоотношения. И в двата случая, човек не ангажира и не изисква от другия, той просто заявява себе си, и своите потребности от пълноценно свързване. Отговорът е отговорност на другия, който би следвало да има усещането за свобода на действие. И това как биха продължили взаимоотношенията между двамата е със споделена отговорност, без някой да е бил притиснат или принуден да прави нещо конкретно в определена посока на развитие. Съвсем различно е, когато казваме „Прости ми... прощавай“, което звучи идентично с „Извинявай... извини ме“!. Но тук няма да влизам в подробности, тъй като смисъла, с оглед на по-горе казаното, вярвам, се подразбира.
За да може човек да дава прошка или да благодари, когато някой му прощава, са необходими преди всичко осъзнатост, добронамереност, обич към себе си и другия, и понякога голяма борба с високо его, вина или страхове. През прошката освобождаваме пространство в себе си за повече обич, уважение, радост, щастие. Отваряме себе си и предразполагаме другия към качествено свързване, и бъдещо здравословно общуване. Като да заявяваме „да, аз искам и имам нуждата да общуваме пълноценно, автентично, открито и чистосърдечно“. Останалото е отговорност на другия и е в неговите ръце. Когато прощаваме или благодарим, малко или много, се свързваме с Божественото начало, което всеки носи в себе си.
Всеки ден е подходящ да простим и да благодарим!
Важно е да го случваме от сърце!