Стоян Кузманов © 2019

Написано от мен

ДА СЕ РЕШИШ ... И ДА ПРЕМИНЕШ ПРЕЗ 5те ЕТАПА НА ТЕРАПИЯТА​

Да се реши човек да започне терапия е може би най-трудната крачка към търсената промяна и преодоляването (оздравяването) на съзнателни, и несъзнателни травми от миналото. Някак все още в нашето общество е приемливо човек да се грижи предимно за тялото и ума си, и не толкова за психиката си. Защото терапевтичната работа е свързана с психиката, преживяванията и емоционалния ни свят. Човек посещава всякакъв тип лекари, от уши-нос-гърло до зъболекар, знаейки, че това е в реда на нещата и е достатъчно за да може той да функционира здравословно. Работи за усъвършенстване на тялото си, било чрез фитнес, спорт или други физически практики. Някак естествено и приемливо е да се грижи за тялото си да бъде здраво. Човек работи и в посока усъвършенстване на своя умствен капацитет – обучения, курсове, четене на книги и др. И това е някак редно и необходимо за прогресиране, и реализиране в обществото. Как обаче се грижи за третия компонент от цялостната си личност – психиката и емоционалния си свят. Човек е едно цяло от тяло, ум и емоции. Някак все още за голяма част от хората е трудно да приемат за естествено и здравословно, когато човек работи за усъвършенстване на личностните си качества и психика, и инвестира в подобряване на качеството на емоционалния си, и душевен свят.

Влизайки в терапевтичен процес, човек навлиза в друг свят. Един по един опознава пластове от себе си. Терапията помага на клиента да достига до отговори на въпроси, които си е задавал многократно в своя живот и не е успявал да намери до този момент. Разкрива му тайни на несъзнателни негови психически механизми, които диктуват моделите му на общуване и комуникация с другите. Дава му възможност да ги опознае и подобри. Терапията е път, който всеки клиент извървява със собствено темпо придружен и подпомогнат от своя терапевт с професионалните му умения. Тук е необходимо да се спомене, че за успешната терапия са нужни 2 базисни условия – силна мотивираност и постоянство на клиента, и максимално възможни доверие и свързаност между клиент и терапевт.

Обикновено терапията преминава през 5 етапа в своето развитие във времето. Всеки етап би могъл да бъде с различна продължителност и интензитет. Това са така наречените в гещалттерапията: 1.“Клише“, 2.“Фалшив слой“, 3.“Импас“, 4.“Имплозия“, и 5.“Експлозия“.

1. Първият етап „Клише“ е периода, през който човек говори за познатите си неща. Разкрива малко по малко на терапевта си важни за себе си събития, факти и преживявания. Тук той си позволява да влиза със своето темпо в по-дълбоки емоционални преживявания и споделяния, като всичко все още е от палитрата на познатото му. Тук се случва свързването между терапевта и клиента. Тук се изгражда връзката на доверие между тях.

2. Вторият етап „Фалшив слой“ е свързан с възникването на първи нови и различни от досега познатите възприятия на човека за дадени ситуации, и събития от живота му. Тук за първи път се прокрадват идеите за „ако променя еди-кое си в себе си какво би станало“ или „ако започна да правя нещо по нов начин, как би се отразило“. Появяват се нови гледни точки, които биха били предпоставка за бъдещото преструтуриране и пренареждане на личността, и за промяна на стари „неработещи здравословно“ модели на комуникация.

3. Третият етап „Импас“ е етапа, през който клиента има лъжливото усещане, като че нищо да не се случва. Тук както и в следващия етап, вероятността клиент да се откаже или прекъсне терапията е най-голяма. В съзнанието се появяват мисли за непълноценност на сесиите. В действителност обаче през този етап се извършва работа предимно на несъзнателно ниво. Случват се процеси дълбоко в нас и като да копаем и копаем, но с усещането, че стоим на едно място, и като нищо съществено да не се случва.

4. Четвъртият етап „Имплозия“ е етапа, в който клиента се сблъсква със страховете си продиктувани от предстоящата промяна. Тук вероятността клиента да прекъсне терапията е също голяма. Трудността да се пребори или приеме страховете си е осезаема. Борбата със самия себе си не е лека. Преминавайки през този не лек етап, клиента достига до последния етап от своята терапия.

5. Петия етап „Есплозия“ е свързан с осъзнаването, приемането и утвърждаването на промяната. Тук човек е постигнал желаната промяна и интегрира „новите“ части към своя АЗ. Преподрежда вътрешния си свят и вече гледа на света с нов поглед и вътрешни нагласи.

При всеки клиент продължителността и интензитета на отделните етапи са различни. Познанието за това къде в етапите се намира в даден момент, му дава яснота и ресурси за да успее да си позволи да премине, и през 5те етапа на своята терапия, и да достигне успешно до желаната промяна.

Когато човек се е осмелил и е влязъл веднъж в терапевтичен процес, усетил е силата на преживяното по време на терапия, тогава може да оцени стойността, и ползата от нея. Терапията е отговорна работана човек със себе си и своя вътрешен свят, тя не е приятелско споделяне и обикновен разговор с терапевта. Тя е преживяване и свързване! Тя е влизане на дълбоко в нашите непознати кътчета от съзнанието и несъзнаваното. Тя е възможност за достигане до ценни осъзнавания, които водят до преструктуриране и пренареждане на самите нас. До приемането на самите себе си и изграждането на нашия АЗ като хармоничен и цялостен. До утвърждаването на човек като завършено цяло от мисли, чувства и тяло.

Да живеем Свързани, вместо ОБвързани, ЗАвързани, ПРИвързани!

Свързаността в човешките взаимоотношения следва посоката на взаимно споделяне, хармония и баланс. Как да излезем от коловоза на обвързаност или привързаност и да приемем разбирането за свързаност. Има немалък брой обвързани двойки, които живеят заедно, но нямат стойностна връзка помежду си, не са свързани един с друг. Има семейни или приятелски взаимоотношения, в които усещанията за ЗАвързаност и ПРИвързаност са преобладаващи, и несъзнателно (понякога и съзнателно) задушаващи. Немалко хора са загубили и връзката със себе си, своето АЗ и своите нужди. Те първо е необходимо да се свържат със себе си, за да могат да изграждат здравословни връзки с останалите.

Няколко важни акценти, необходими за да живеем Свързани с другите и да се наслаждаваме на здравословни връзки с тях:

- Да уважаваме и задоволяваме своите нужди! Разпознавайки своите нужди и давайки им зелена светлина в отношенията ни (с грижа и внимание към другия) ние уважаваме както себе си, така и човека срещу нас. Имаме усещането за смисъл и ценност, и създаваме същото отсреща. Другите трудно биха разгадали нашите нужди във всеки един момент. Здравословно е да им обръщаме внимание и ги споделяме, и по този начин да правим възможно задоволяването им. Потискането на нуждите води до акумулиране на напрежение (често несъзнавано), което застава между нас и другите. Удовлетворявайки своя нужда създаваме усещане за смисъл и ценност на самия себе си. Когато сме ценни за себе си, ние сме ценни и за другия!

- Да уважаваме и зачитаме нуждите на другия! Това е възможно единствено, когато си позволяваме да заявяваме и задоволяваме своите нужди. Тогава ние разбираме неоходимостта и смисъла на това, и другия да има възможност да задоволява своите. По-приемащи сме и оставаме пълноценни индивидуалности във връзката, вместо да прилепваме, и бъдем болезнено конфлуентни. Тогава ние общуваме с вярването за споделяне и балансираност между нас. Важно е да подкрепяме другия да обръща внимание на своите нужди, да ги споделя с нас и да ги задоволява.

- Да се грижим за баланса в даването и получаването! За да има свързаност е необходимо да има обмен. Обмен на думи, жестове, емоции. За да се чувстваме здравословно свързани с другите е важно да има баланс в този обмен. Както в количеството, така и в качеството. Когато даваме от себе си, ние метафорично казано „освобождаваме пространство“ в нас. Когато това пространство продължително време остава свободно, се появява усещане за празнота. Ето защо е важно да получим (внимание, емоционално споделяне или да си дадем от каквото имаме нужда). Също толкова важен е и обратния процес – когато повече получаваме отколкото даваме, в нас се задействат механизми, които биха довели до „вътрешна тежест“ или пасивност във взаимоотношенията. Свързаността ни с другия отслабва.

- Да си позволяваме да изразяваме своите емоции! Емоциите ни често са плод на наш минал опит преработен през настоящата ситуация. Затова единствено ние сме отговорни за това, какви емоции поражда в нас дадена постъпка или изказване на другия. Важно е да си позволяваме да им даваме глас по здравословен начин (когато фокуса са те, а не поведението на другия). Ние не сме отговорни за действията на другия, а за своята реакция спрямо тях. Действията на другия са плод на неговия опит и лично преживяване.

- Да даваме поле за изява и приемаме емоциите на другия! Всеки човек има право да се чувства по начина, по който е в момента и за това е отговорен самия той. Ние носим отговорност единствено за това, как тези негови чувства се отразяват върху нас, и как бихме им отвърнали.

- Да поставяме своите граници! Когато уважаваме себе си и другия, ние отговорно бихме могли да разбираме, и поставяме границите си. За това е нужна осъзнатост и смелост. Неотстоявайки своите граници, ние пренебрегваме себе си и позволяваме на другите (често без да съзнават) да ги нарушават. Това води до вътрешни конфликти и напрежение, които пречат да се свързваме здравословно както с другите, така и със себе си. Да помним, че границите са гъвкави и подвижни, и ние можем да ги движим, и да се движим заедно с тях. Креативно да се приспособяваме към момента и ситуацията!

- Да се отнасяме с респект към границите на другия! За да можем да приемаме това, че другия се грижи за своите граници е важно ние също да се грижим за своите. Отговорността ни към нашите граници несъзнателно ни прави отговорни и да приемаме другия с неговите граници. Важно е да отдаваме значение и да отбелязваме как поставените от другия граници ни се отразяват на нас, и да не забравяме, че това е в контекста на нашия личен опит досега. Уважението поражда уважение.

- Да си позволяваме осъзнато да влизаме в конфликти! В конфликтите изясняваме себе си и позицията си във връзката. Опознаваме себе си и другия. Да си позволяваме да влизаме в конфликти означава да развиваме отношенията помежду си. През конфликтите изграждаме свързаността си. Нужно е само да не бягаме от тях, а да участваме осъзнато и отговорно, като фокуса ни е върху нас, и върху това, с каква част сме вътре ние самите в дадения конфликт. Как той ни променя и въздейства. Осъзнатостта и на двете страни в конфликта дори в него да има гняв или болка, води до липсата на агресия в него (била тя активна или пасивна).

- Да показваме обичта си с действия и думи! Свързаността предполага обич и уважение. Не е достатъчно само да ги чувстваме. Необходимо е да ги показваме на другия – и с думи, и с действия. Тук е много важно също да има баланс в думите и действията, чрез които показваме обичта си към другите. Балансът тук е пряко свързан и с това да познаваме нуждите на другите, и на самите нас.

Хармонията в отношенията ни с другите е променлива величина. Важно е да се грижим за нея през свързаността си с другите. Да помним, че да за сме здравословно свързани с другите е важно да се грижим за индивидуалността си и да сме осъзнати за нея. Да уважаваме индивидуалността на другите и да ги подкрепяме в това.

СМИСЪЛА НА ОБИЧАНЕТО и „ОБИЧАМ ТЕ“

„Обичам те“! Какво преживяваме, когато тези думи ги изричаме към или чуваме от важни за нас хора? Как реагира тялото ни? Какво често пречи да изричаме тези „вълшебни думи“? Може ли да обичаме „грешния човек“?

Обичането се случва през сърцето. Когато се свързваме през очите, ума или тялото е харесване, влюбване, привличане. Събитията, които оставят трайни дири в живота ни са преминали през сърцето ни.

Когато казваме „Обичам те“, ние даваме от себе си! Даваме и на себе си! Преживяване! Всеки човек на земята обича или е обичал. Има хора, които обаче се срамуват или се страхуват да казват „Обичам те“. Които се затварят и замръзват, когато им го казват. Срещат силни свои съпротиви, често неосъзнати. И в двата случая обаче – и когато го казваме, и когато го чуваме, ние получаваме усещане за смисъл, ценност, завършеност. Тялото се вълнува в приятно мравучкане и се изпълва с жизненост. Нивата на серотонина и окситоцина се покачват. А както знаем тях често ги наричат хормоните на щастието и любовта. Чувството на щастие ни завладява. Светът за миг се превръща в най-красивото, топло и приятно място за нас. И това е така, защото емоционалният ни свят (вътрешния ни свят) става красив и положителен, и в този момент ние го проектираме точно в този му вид в нещата около нас.

Какво пречи на някои хора да си позволяват да казват „Обичам те“? Причините често се коренят още в детството и в годините ни на порастване през тийнейджърството. Например, когато моделът на взаимоотношения между родителите е бил такъв, че те не са си казвали един на друг „Обичам те“. Когато порастващото дете през опита си и преживяванията си придобие вярването, че да се казва „Обичам те“ е или срамно, или признак на слабост (особено важи за момчетата – това не е мъжко, това са лигавщини). Или когато нормите са възпитавали вярването, че не е нужно да се казва „Обичам те“, а е достатъчно само да се показва с действия. Но дали действията сами по себе си са достатъчни и удовлетворяващи? И тук идва същността и смисъла на балансираното присъствие на думи и действия във взаимоотношенията. Здравословно свързване между хората се случва, когато има веднъж баланс в даването и получаването между тях, и втори път баланс в количеството, и качеството на думите, и действията. Когато преобладава само едната част, колкото и положително присъстваща да е тя (примерно действията), в един момент би се оказала недостатъчна да замести отсъствието на другата част (думите). Затова за хармонията във взаимоотношенията е еднакво важно, както да има действие, така и да има говорене, споделяне. Както да можем да си позволяваме да казваме „Обичам те“ чистосърдечно, така и да можем да го чуваме, не само с ушите, а и със сърцето.

Може ли да обичаме „грешния човек“? Обичането изключва автоматично възможността за грешен човек. Щом обичаме точно него/нея, значи той/тя е верния/вярната за нас, тъй като минава през сърцето. Важно е да разберем, че обичането е наше преживяване, за съществуването на което изцяло ние носим отговорността. Когато съществува обичта и свързването през сърцето, това означава че има задоволяване на важни за нас нужди или потребности, били те съзнателни или несъзнателни. През всяко свързване с другите в годините ние израстваме личностно и то се случва за да обогати емоционалната ни осъзнатост. Когато имаме усещането, че обичаме неправилен за нас човек, обикновено е, когато нашите страхове и сенки се проявяват повече в тези взаимоотношения, отколкото светлата ни, и позната част. Това може също да е проява на неотработени в миналото ни травматични модели на свързване (може да са с родител или друг важен за нас човек). Осъзнавайки същността на този тип връзка и преминавайки през тази обич (често болезнена), отработвайки стари вредни за нас модели, бихме могли да израстнем, и да станем по-цялостни и здравословно преподредени. Да бъдем по-пълноценни и за себе си, и за хората, с които бихме влезли в следващи взаимоотношения. И да продължим напред в живота си по-обичащи, по-осъзнати и по-приемащи.

Когато в нас забушуват недоволството или гнева

Едва ли има човек, който да не е попадал в капана на бушуващи недоволство или гняв. Импулсивно ни идва веднага да „извадим“ появилото се интензивно напрежение в нас навън – да изкрещим, да наругаем, да говорим на висок глас, да действаме деструктивно. В такива моменти тялото ни крещи в своя симптоматика. Въпросът е как и дали го чуваме. Симптомите в тялото са различни и често са: силно внезапно главоболие в слепоочията, тежест в задната част на главата, стягане в гръдния кош, ускорено сърцебиене, затопляне на цялата глава, изчервяване, пищене в ушите, главозамайване, стягане в челюстната захапка, несъзнателно напрягане на мускулатурата в крайниците, треперене в ръцете, засядане на „нещо“ в гърлото, насълзяване на очите и др. С всички тези симптоми тялото ни сигнализира, че е необходимо да предприемем освобождаващо действие, вместо да останем в бездействие и да оставим недоволството или гнева „да отмине“ от само себе си. Важно е това действие да бъде спонтанно, вместо импулсивно, независимо дали би било изразено с говорене или физическа активност. За спонтанно действие е необходимо човек да бъде осъзнат за момента. Старите хора в такива моменти често казват „Брой до 10“ и тогава прави каквото ще правиш. Тялото се опитва да ни каже „Чуй ме, виж ме, обърни ми внимание, разбери ме какво искам да ти кажа, и тогава действай“.

В тези ситуации е изключително ценно да си дадем сметка и да осъзнаем, кое е нещото, което ни е „дръпнало спусъка“ и отключило лавината от недоволство или гняв. Тук е мястото да вметна, че зародилия се гняв или недоволство може да бъдат провокирани, както от друг човек, така и от някакво препятствие или събитие, появило се като пречка пред нас, в желанието ни да направим нещо важно за нас. Причината може да бъде както пряка така и косвена. И в двата случая адреналина ни се вдига мигновено и имаме нуждата да го разредим. Най-бързо и качествено до осъзнаване за това какво се случва с нас в такъв момент стигаме през свързване с нашето тяло. Как реагира то. Какво ни идва да направим през него. Какво усещаме в него. Насочвайки вниманието си навътре към себе си и свързвайки се с реакциите на тялото си, ние много по-лесно бихме се справили с изразяването на недоволството и гнева по здравословен начин.

Когато имаме ситуация свързана с друг човек, чието действие или бездействие ни въздейства така, че ние да недоволстваме или да се гневим, можем да започнем с това, примерно, да споделим с човека срещу нас, как реагира тялото ни в момента и как се чувстваме ние от това. Например: „Знаеш ли, изведнъж ми се ускори пулса и усещам стягане в гърдите си” …. или …. “Като че ли нещо току що ми заседна в гърлото и главата ми отзад натежа” … или … “В момента усещам как ръцете и краката ми се стягат като, че ли искат да избягам или да влязат в схватка” … и т.н.. Това би било градивно начало за започване на стойностен не враждебен диалог, даващ съдържание и избягващ така напиращите в този момент обвинителни срещу другия изрази като примерно: „ Не мога да те понасям” … или .. “Ти ме обиждаш в момента” … или … “Я да млъкваш, защото няма да отговарям за последствията” .. или ... “Бесен съм ти в момента” … “Я се разкарай” … и т.н. Всички тези изрази не носят съдържание за никого. Осъзнавайки тялото си в този момент, ние съвсем естествено си даваме и споменатите по-горе бабини „Брой до 10“. Важно е също в моменти като тези, да не обърнем гръб на ситуацията и да заровим в нас възникналото вече емоционално напрежение, а да останем в нея, присъстващи и свързани с преживяванията си. Да им дадем подходящ глас и проявление. Да изкажем какво се случва с нас и какъв е ефекта върху емоционалното ни състояние сега. Да избягваме обвинителни съждения, т.к. отговорността за това, как ние се чувстваме в момента и как реагираме е наша, не на другия. Фокусът ни е хубаво да бъде върху нас и нашите преживявания, а не върху действията на другия. Той вероятно има своята си причина да действа така. Както и ние наша, за да се чувстваме по начина, по който се чувстваме.

Натискането на спусъка на гнева доста често е вследствие на неосъзнати от миналото травми или непреработени болезнени ситуации. Затова и тялото ни реагира мигновено. Тялото помни, за разлика от съзнанието, което има способността да изтласква болезнени за нас ситуации с цел да „ни предпазва“ и „съхранява“. Тялото е дом на нашите травми. Затова високото ниво на осъзнатост е от изключителна полза в моменти на гняв или недоволство.

Когато сме осъзнати за това, което стои зад породилия се гняв, ние сме наясно с първопричината и със скритото чувство или емоция. Това може да бъде чувство на безпомощност, болка от претърпяна загуба, страх от отхвърляне, ниска самооценка, силно присъствие на контрол и зависимост от него, проблем с поставянето и отстояването на граници, обида от неприемане или неразбиране, самообвинение и др. Гневът често е антипод на страха. Когато си дадем сметка за това какво се случва с нас в този момент, кое реално „натиска спусъка“ ни, ние имаме обяснение за корена на гнева или недоволството в нас, и това дава на съзнанието ни усещане за успокоение, и на нас възможност за здравословна реакция.

Да сме осъзнати за себе си и за процесите в нас е едно от най-ценните неща, които придобиваме през личната гещалттерапия. Осъзнатостта е преживяване, през което достигаме до разбиране за себе си и баланс на вътрешния ни свят. Веднъж осъзнали същността на механизмите, които задвижват появата на гняв, ние бихме могли да го изразяваме здравословно и с най-малка вреда, както за самите нас, така и за хората около нас. По този начин бихме намалили вероятността да изпадаме в депресивни състояния, т.к. потиснатия или нездравословно изразен гняв често водят до депресия и тревожност.

„БЛАГОДАРЯ“

“Благодаря ти, че те има!” “Благодаря си, че ме има!” “Благодаря, че сме свързани в този живот, точно по този начин, по който сме!”

Благодарността в човешките взаимоотношения е важен „спояващ“елемент, даващ смисъл и стойност. Ценността в акта на благодаряване е неговата двупосочност. Той създава положителни емоции и усещания, и в двете страни. Човекът, който благодари демонстрира уважение, зачитане и остойностяване, както на другия, така и на себе си. Еднакво важна е способността ни да можем да благодарим и да можем да приемаме благодарност.

За да можем да благодарим се изисква, както уважение към себе си, така и осъзнатост. Има хора, които срещат затруднения, както да изказват благодарност, така и да приемат (чуват) благодарности . Често в тях се борят чувство на страх, срам и усещане за задължение. Ниската самооценка и неувереност в себе си, взимат превес пред възможността да могат да приемат (получават) чистосърдечно. В такива моменти фокусът на човек е върху своите скрити страхове, слабости, срам, вина, вместо върху другия и случващото се между двамата „Тук и Сега“. Защото акта на благодарност е свързан с настоящия момент. Ние изпитваме благодарност СЕГА и го преживяваме в момента.

Страховете ни са ориентирани в бъдещето, а срама или вината са свързани с миналото. Има хора, които се смятат за виновни или слаби, че са допуснали да се „налага“ да благодарят на някого. И когато получават подкрепа или помощ те се срамуват, чувстват се неудобно и тревожността им нараства. Често защото смятат, че не заслужават или са недостойни за каквато и да е помощ или подкрепа. Или пък са слаби или недостатъчно добри. И това ги блокира. Превръщат се в „длъжници“ да върнат помощта задължително в първия удобен момент. Ако не успеят да го направят, напрежението в тях остава във времето и несъзнателно се отразява негативно на взаимоотношенията им. Себепознанието и терапевтичната работа със себе си повишава осъзнатостта и възможността на човек да благодари от сърце, и да приема благодарности чистосърдечно.

Благодарността е преживяване, което минава през сърцето. Това е утвърждаващ и осмислящ акт - мотивиращ и подкрепящ. Даряваме себе си и другия с благост. Благодаренето е положително преживяване на свързване, и споделеност.

Благодаря ви!