Страхът – това е емоцията, която е причина за не малко психически затруднения в живота на човек. Която е в основата на редица личностни и междуличностни проблеми. Благодарение, на която в един момент човек може да намери себе си решителен на важен кръстопът, в друг – тревожен „на дъното“ или в задънена улица, а в трети – безпомощен „на ръба“ на живота си. Емоцията, която също във важни моменти успява да се погрижи за безопасността на човек и за неговото самосъхранение. Да му помогне да оцелява и да израства като личност. Страхът неизбежно в един момент е помощник, в друг - враг на човека.
Какво се случва, когато човек изпитва страх – определени зони от мозъка (амигдалата и хипоталамуса) се активират, за да контролират физически реакциите от страха. Адреналин и кортизол (хормона на стреса) се вливат в кръвоносната система, и това предизвиква определни физически реакции, симптоми, добре познати на може би всеки човек. Страха може да се проявявя по два познати начина – човек или става крайно пасивен и замръзва от страх (изпада в ступор), или става много активен, и най-често иска да избяга по най-бързия начин, да се скрие, и предпази себе си.
Човек от много малък познава страха. Още от раждането си, преди възникването на съзнанието, детето се сблъсква със страха през телесните си усещания и преживявания, когато все още се формира представата му за идентичност. Страхът може да бъде породен, както от вътрешни процеси, така и от външни фактори. Съществува широко познат парадокс във възпитателните действия на възрастния човек. Родителят обикновено желае да възпитава детето си да не се страхува и да може смело да взима решения за себе си в живота като порастне. В същото време обаче родителят умишлено заплашва детето си (с рационални или ирационални неща) използвайки страха (доколко съзнателно или по-скоро като не си дава сметка за последствията) с „възпитателна“ цел. Чували сме не рядко изрази като: „Не прави така, защото сега ще дойде .... и ще те вземе“, „Ще видиш, когато си дойде баща ти (майка ти) и му (й) кажа какво правиш без него (нея)“, „Ако не престанеш да се държиш така, ще те дам на ....“, „Оставям те и нека „еди кой си“ дойде да те вземе“, „Като не ме слушаш, ще сбъркаш (ще се удариш) и мен няма да ме интересува, теб ще те боли“ и т.н. И неусетно страхът се оказва използван механизъм за контрол от страна на възрастните към децата.
Децата така или иначе живеят със страха, че някой може да ги вземе, страхуват се от раздялата с мама и тате. Част от родителите не рядко порицават децата за грешките им и не им помагат да приемат възможността да сгрешат, като по този начин да достигнат до успех. Създават и насаждат в детето често усещане за страх от провал, вместо за смелост да опита, и да израстне през опита, и грешката. Така увереността и желанието при порастналото вече дете да опита са изместени от неувереността, страха от неуспех, пасивността и чувството за уязвимост. Този модел на възпитание превръща детето в определена степен в несамостоятелна, зависима от другите личност, която трудно би взела сама решение за действие. И това е парадокса – как едновременно тези възрастни използващи страха за контрол и възпитание в същото време желаят той да не е влиятелен фактор в живота на вече порастналите им деца.
Колкото по-малко се прилага страха като механизъм за контрол и възпитание на детето, толкова по-уверено ще пораства то, и по-рядко би преживявало едни от често срещаните страхове: страх от изоставяне, страх от провал, страх от отхвърляне, страх от неизвестното, страх от самия страх. Благотворно за обществото би било, когато още от дете човек бъде подкрепян да приема проявяващите се страхове като естествени спътници в живота си и да си позволява да ги опознава, и минимизира влиянието им. А вече като порастнал съзнателно да се опитва да ги избягва като контролиращ механизъм в общуването си с другите (не само към децата). Защото освен през страха, човек може да влияе на другите също толкова успешно и през любовта.
Известно е твърдението, че страхът и любовта са двете страни на една, и съща монета. Човек може да избира върху коя страна на монетата да бъде фокусиран през по-голямата част от живота си. Също при възпитанието на децата всеки родител би следвало да поема лична отговорност как и кога да използва страха, и любовта за да постига възпитателните си цели. И как да успява да ги прилага балансирано, и здравословно в общуването си с детето. Детето пораства с емоционалните преживявания, пораждани му най-вече от най-близките хора около него – родители, роднини, възпитатели.
Да се изправи човек пред страха, да осъзнае присъствието му, да опознае лостовите механизми, които го провокират, са стъпките към минимизиране на влиянието на даден страх върху поведението на човек. По време на терапевтична работа със себе си, човек има възможността да преработи свои страхове като ги преживее и се свърже с тях по нов начин в защитена среда, давайки им различно от познатото досега съдържание. Получавайки подкрепа и достигайки до ценни осъзнавания в процеса, човек може качествено да минимизира влиянието на съзнавани или не ясно съзнавани свои страхове.
Опознавайки страха, неговите причини, проявления и граници, човек придобива опитност, и дава яснота на съзнанието си, от което то има необходимост за да е спокойно. След страха от смъртта един от водещите страхове влияещ в живота на човек е страха от неизвестното! Човек има възможност да се „справя“ със свои страхове и напълно съзнателно извън терапевтична среда. Това се случва, когато предизвиква себе си в среща „очи в очи“ с даден свой страх. Човек със страх от високо е необходимо да „се предизвика“ и да преживее съзнателно този страх, като по този начин придобива нов опит, и разширява границите си, и усещанията си за страха. Не случайно са сътворени увеселителните паркове с най-различни атракциони, където човек има възможност да се срещне „очи в очи“ с даден свой страх. Важното е да се мотивира и да си разреши да преживее страха си, и да види друга негова страна, която в този момент ще е нова за него. Тогава адреналина от успеха е толкова голям, че често ставаме свидетели как човек преживял веднъж срещата със страха си, изпитва желанието веднага да я повтори. И това не е случайно! Защото по този начин несъзнателно се получава затвърждаване на новия модел за среща със страха. Модел, който намалява старото усещане за опасност, и страха остава с все по-слабо влияние върху човек. Така е с всички видове страх, които познаваме – страх от високо, от вода, от високи скорости, от тъмно и др. Човек го е страх най-често от фантазните сюжети, които се развиват в съзнанието му, свързани с дадения страх (базирани на травматичен предишен опит или преживяване). Много ясно може да се наблюдава този процес на срещане и „преборване“ със страха при дете, което току що за първи път е направило действие, с което да превъзмогва някакъв свой страх (скок от високо, преплуване на басейн, погалване на куче и др.). И как след успешния първи опит то веднага иска пак и пак да го повтаря, за да затвърди (несъзнателно) новото преживяване, и вече новото свое отношение към страха. Тук присъствието и подкрепата на родителя (възпитателя) е важен фактор, и от съществено значение за успеха на детето.
„Да имаш кураж не значи да не се страхуваш – това означава да те е страх и въпреки това да имаш воля да продължиш." – Марк Твен
Comments