Колко често се улавяш да стоиш в очакване нещо да се случи, някой да ти се обади, друг да се сети, от какво имаш нужда и да ти го даде. Или да си мислиш, че да чакаш означава да проявяваш търпение, а нали си чувал, че търпението е ключ към успеха, следователно е добре за теб. Така, че по-добре да бездействаш, да си дадеш време и да стоиш в очакване на „нещото“ да се случи някак от самосебе си в точното време. Доколко си бил комфортен в това изчакване и спирал ли си свои импулси за действие заради някакви стереотипи или максими, в които по една или друга причина си повярвал, че са правилни, и важат, и за теб.
Очакването само по себе си е процес, в който човек съществува, мисли и чувства. Заряда на този процес може да е положителен или отрицателен. Той зависи от факта доколко това, човек да стои в очакването е негова потребност или е потискане на такава. Какво дава на човека времето, в което бездейства и реално от това ли има нужда или от точно обратното – да действа. Ключът човек да достига до вярното за себе си решение е да може да открива и се свързва със своите настоящи реални нужди, игнорирайки всякакви външни вярвания, и норми, които са в противовес с неговите личен мироглед, и възприятия. Категорично вярната посока е човек да си дава сметка доколко, когато е в очакване и бездейства, той реално поема отговорност към себе си, и ситуацията или бяга от нея. Това е първа крачка към осъзнаване на собственото му положение спрямо пасивното бездействие, в което се намира.
Когато човек стои в очакване е важно да е наясно с реалните си потребности в този процес. Какво му дава ситуацията на бездействие. Важно е да усети внася ли му напрежение това, че той стои и чака, или е спокоен с това свое очакване. Има ли нужда от предприемане на действие и какво би променило то. Какво стои зад тази негова нужда. Ако изследвайки ситуацията си на бездействие в тези посоки стигне до извода, че в себе си той има напрежение и открие действието, което би довело до намаляване на това напрежение, то здравословно би следвало да пристъпи към осъществяването му. В много случаи обаче точно тук се намесват стари познати и вкоренени поведенчески модели или различни външни вярвания, приети често за свои, които спират човек от предприемане на действие. Той започва да търси и да намира оправдания за това, че не пристъпва към действие, от което има нужда, и да се самозалъгва с ценността на времето в този момент, и как „времето си знае работата“. Това в гещалт терапията се нарича ретрофлектиране, или отдръпване и отказване от действие. Някак личната отговорност за ситуацията се прехвърля на външни фактори. А междувременно напрежението в човека остава да съществува, често потиснато и неосъзнато. Това не рядко довежда до изразяване на „стаеното“ напрежение по нездравословен начин, в ситуация или към човек, които нямат нищо общо с реалния източник на напрежение. Този потиснат източник на напрежение в гещалт терапията се нарича незавършен гещалт. Незавършените гещалти стоят в човек и очакват от него, в най-добрия случай, в даден момент да бъдат завършени. Като за това, на първо място е необходимо човек да осъзнае дадената ситуация, че е „незавършен гещалт“ за него. Да излезе от режима на ретрофлектиране, да се мобилизира и да пристъпи към действие, довеждащо го до освобождаване на напрежението. Важно е да се отбележи, че непредприемането на определено действие не е бездействие, а се проявява като действие, единствено когато е осъзнато и човек е наясно, че не действайки той задоволява своята потребност към ситуацията. Тогава то, бездействието, се оказва действие и не довежда до създаване на вътрешно напрежение, а създава усещането за вътрешен комфорт и задоволство.
Осъзнатостта на човек е изключително важна за да бъде той в баланс със себе си и другите, и да намира вътрешен комфорт. Осъзнатост за действията си, за бездействията си и за очакванията си. Така, че да успява да задоволява своите реални потребности и нужди. Човек най-добре знае какво му е необходимо и той най-правилно може да го постигне, през осъзнати действия вместо през неосъзнато изчакване.
"Животът ни все повече се затваря в спомените и очакванията, защото миналото става източник на идентичност, а бъдещето - надеждата за спасение. Но всичко това са илюзии." - Екхарт Толе
Comments